петък, 25 ноември 2016 г.

Ревю: "Щъркелите и планината" на Мирослав Пенков

Здравейте,
Мина доста време от последното ми публикувано ревю, но ето, че днес съм тук с желанието да ви разкажа малко повече за една книга. Товa е "Щъркелите и планината" на Мирослав Пенков.


  • Автор: Мирослав Пенков
  • Издателство: Сиела
  • Брой страници: 391
  • Оценка в Goodreads: 4/5



 "След петнадесет години отвъд океана, затънал в дългове и студентски заеми, младият „американец” се завръща безславно у дома. Целта му – да помоли дядо си за помощ. Но старецът отдавна е прекъснал всяка семейна връзка. Продал е апартамента си в града и се е скрил далеч сред баирите на Странджа.

Там го заварва момчето – на границата с Турция, в едно селце разполовено от две махали – българската, опустяла и потънала в забрава, и турската – разтърсвана от суеверие и страх. Всяка пролет туркинчетата в махалата изгарят с треската на Свети Коста, мистичният покровител на вече изчезналите селски нестинари. 


Над планината се спуска пролет, а с нея долитат щъркеловите ята. Разбуждат се призраци от старо време – еничарски, хайдушки, нестинарски – а под прахта на миналите дни проблясват страховити тайни."



След почти два месеца, най-накрая я завърших. И не ме разбирайте погрешно от предишното изречение, харесах я. Просто съм в такъв период, в който или нямам време, или желание за четене. Факт е, обаче, че тази книга изпъкна сред останалите прочетени от мен тази година.

 "Нас не куражът ни води. Не смелостта ни дава сили. Ами лудостта и големият глад. За свобода и за правда. "

Когато започнеш да четеш "Щъркелите и планината", почти мигновено се пренасяш в друг свят. Атмосферата става архаична, ушите ти започват да чуват митове и народни песни, очите ти пък виждат тлеещи въглени и щъркелови гнезда.

Не искам да навлизам в подробности за сюжета, защото мисля, че най-добрия вариант да се захванете с книгата, е като сте съвсем бегло осведомени. Но все пак ще ви разкажа нещичко. Историята ни отвежда в една забравена България, някъде из Странджа планина, в село Клисура, където митовете и легендите все още са част от обитателите. На границата с Турция, селото приютява родовете на българи, гърци и турци, които съжителстват по между си сред суеверия, религиозни различия и почти забравени народни обичаи. И точно там, по стечение на обстоятелствата, се озовава нашето "американче", българин по корени. Уж търси дядо си, а заедно с него и още толкова много.

Харесва ми идеята за отделните истории, тясно преплетени с главната сюжетна линия. Пенков вплита животите на няколко поколения българи. Преплита исторически и митологични мотиви, погребани тайни и стари вражди. И в този роман се получава. Всички тези елементи са съчетани много добре и търсеният ефект, определено е постигнат... Сладките спомени на бабите и дядовците, позабравените митове, архаичният език и засегнатите теми, грабват вниманието, заинтригуват, както българските, така и чуждестранните читатели. Защото този свят колкото екзотичен, мистичен и далечен се вижда на чужденците, толкова чужд е и на нас самите, които вече сме позабравили народния фолклор. Обхваща актуални в миналото, актуални и в настоящето теми, които успяват да засилят интереса на читателя. Поддържа го с пъстри древни легенди, с прескоци във времето и с нуждата да познаваш корените си.
 
 “Старите завиждат на младите. Живите се боят от умиращите. Но рано или късно всички се събират наедно.”


Важното тук, поне за мен, е как те кара да се чувстваш тази книга. Влюбваш се в безбройните народни митове и легенди, преоткриваш красотата на езика, дебрите на планината, магията на природата. На нашата си природа и това е страхотно. В днешно време, ние, имаме склонността да забравяме за красотата, която ни заобикаля и един такъв роман съвсем лесно може да ни я припомни.

Друго пленително в книгата е и нейната корица. Толкова семпла и елегантна, перфектно съчетаните елементи от ключово значение в сюжета, контраста между белотата и остротата на тлеещите криле. Привлича вниманието на мига.

И все пак, не съм дала на книгата максимално висока оценка, защо? Това е така, защото въпреки, че ми харесва има някои елементи, които ме спират да го направя. Като липсата на дълбочина в главния герой. Малко е странно, как е толкова важен и в същото време го познаваме съвсем повърхностно. Друго, което не ми позволи да дам 5/5 е, че героите не претърпяват, кой знае какво развитие. Сюжетната линия е плавна и равна, не пробужда кой знае какво напрежение, но ако се погледне от друга страна, това може да се сметне и като положително.

 “Не, аз не бях дошъл в Клисура, за да продавам земи, за да печеля пари и да изплащам дългове. Не бях дошъл, за да се влюбя и за да ми разбият сърцето; за да подканя едно момиче да среже въжето, за да предпазя щъркеловите ята от гибел или дори за да помогна на един старец да намери покой чрез изповедта си. Не бях дошъл и себе си да намеря. Бях дошъл, за да открия дядо. За да може за пръв път двамата с него да станем едно.”

Непременно погледнете "Щъркелите и планината", защото селото с щъркеловите гнезда ще ви остави запленени и вдъхновени. Това е история за преоткриването, за погребаните тайни и забравеното минало, за приказните митове и легенди, връщащи ни в един свят, колкото далечен, толкова и близък. Ще ви накара да се наслаждавате на богатия речник и красивите думи."Щъркелите и планината" определено ще ви развълнува.

четвъртък, 17 ноември 2016 г.

Накъде?!

изт.: Етюд-и-те на София
Приоритетите се променят. Хората също. Чувствата и мислите. И най-лесния начин да го забележиш е, когато вече не си част от всекидневието на даден човек. Неговия свят се върти около друга ос, а гравитацията не е достатъчно силна да притегли и теб, защото разстоянието е голямо. Съобщенията в социалните мрежи са набързо написани и претупани. С обща информация, нищо конкретно. Срещите лице в лица са толкова рядко, а разговорите по мобилния тотално отсъстват. Вече не си приоритет. Вече си нещо, ей така, между другото. Стига да остане време. 
Трудно се свиква с подобни заключения. Първоначално ти се иска да мислиш, че все пак всичко ще бъде окей. Разстоянието, ангажиментите, новите запознанства. Нищо от това няма да бъде чак толкова лошо. Но не е така. 
И в крайна сметка, всичко е наред. Приемам го и се опитвам да не тъжа по спомени. Всичко е наред, защото нищо не може да остане непроменено. Живота повлича близки и приятели, завърта ги във вихрушката на динамичното ежедневие, на големия град, на професията, на изгубеното време в чакане на автобуса, дори. 
Не мога да отрека, че аз също попаднах в тази вихрушка и ми е трудно, заради това чувство, че все повече се отдалечавам от хора, с които до преди три месеца съм се смяла в парка, пийвали сме студени коктейли, водили сме разговори, които сега ми изгледат толкова далечни...Липсва ми. Много неща ми липсват, но промяната е неизбежна. 
Приоритети. Моите също се промениха. Това местенце, вече не е онова, което значеше за мен преди три месеца и оттогава активността ми все повече намалява. И не знам как да постъпя с него. Книгите вече не заемат толкова голяма част от времето ми, пътуванията също са ограничени, а това бяха основните неща, за които пишех в тук. Обмислях дали да не го закрия, но сърце не ми дава, защото тук вложих три години от себе си, толкова часове, в които пръстите ми са преминавали по клавиатурата; толкова хубави емоции и спомени. И честно не знам... Не мога и не искам да слагам край на нещо толкова важно за мен. Накъде да продължа обаче?
До скоро, 
надявам се.

сряда, 2 ноември 2016 г.

Autumn Favorites

Здравейте,
Днес ме е обзело едно желание за писане и завръщане към блог пространството, но ми беше малко трудно да реша за какво да пиша. Много ми се искаше това да е ревю на някоя книга, но тъй като този месец не прочетох нищо, няма как днешния пост да бъде книжно ревю. И понеже наистина имам голямо желание за писане, реших днес да ви разкажа за последните си любимци в козметиката, гардероба си, както и още няколко малки нещица.


Ще започна с душ-гела на Cottage с карамел или нещо подобно, който обаче не присъства на снимките, поради причината, че го оставих в София (да вкъщи съм си). Мирише прекрасно. На карамел, на сладкиши и Коледа. Точно типа аромати, които наричам мои и обожавам. Естествено, не се задържа върху кожата, но аз и не очаквам това от един душ-гел. Как ухае банята обаче, след него....


Друго нещо, което страшно харесвам е кремът на Bioten- Skin energy Refresh it!. До сега никога не съм споменавала в блога за нищо свързано с грижа за кожата. Това е така, защото не се смятам за достатъчно компетентна по темата, за да си изказвам мнението и още повече да давам съвети. Този крем обаче ми допада, защото хидратира моята кожа. А аз не търся нищо друго, освен това. Има моменти (особено през зимата), когато някои участъци от кожата по лицето ми страшно се изсушават и макар да не си слагам ежедневно крем за лице, когато усетя, че имам нужда ми действа добре.

Следващите са два лака, единият, от които ви е познат, а именно Catrice 04 Lost'N Roses. За него се сетих съвсем наскоро, и както и миналата година, тази също го поставям като акцент на един или два нокътя. Другият лак е от лимитирана колекция на Еssence, която мисля, че все още може да се намери по дрогериите - 87 Gossip Girl. Много есенно/зимен цвят е лично според мен и често посягам към него.



Парфюмът Absolute на Avon, пък беше голяма чуденка от моя страна. Да си го взема ли, да не го ли взема? В крайна сметка го взех и първоначално бях малко разочарована, но в последствие взе, че ми допадна. Не мога да описвам аромати! Така, че ако случайно се интересувате погледнете в сайта на Avon  какви нотки съдържа.

С това пуловерче в цвят пепел от рози се сдобих съвсем скоро. Подобни модели са доста често срещани в момента, може би защото голите рамена са модерни тази година. На мен просто ми хареса самия модел, както и цвета. Ужасно топло е, и стои добре.

Чантичката с ресните си взех с идеята да си подхожда с ботите (цък), които ви бях показвала в един предишен пост. И наистина си пасва, проблема е, че понеже я поръчвах online бях останала с идеята, че ще е по-голяма. Както и да е, и така си я харесвам доста, просто нося по-малко неща със себе си.



Това тефтерче имам от около година и само се чудя в какво да го превъплътя. Малко ми е трудно да нося органайзера (цък) със себе си, и затова за последните два месеца от годината реших това тефтерче да заеме ролята му, заемайки по-малко място. Вида и листите вътре ми допадат и страшно се връзват с това време от годината, та го смятам за напълно подходящ.

Ботушките и билковият чай не смятам, че се нуждаят от кой знае какво обяснение. Тези пантофки са толкова сладки и мекички, а есента и зимата са идеалните сезони за любителите на чайовете.

 

Ако ме следите от по-отдавна знаете, че не си падам по филмите. Не мога да отделя час и половина накуп, за да изгледам някой филм. Обикновено, ако реша да го направя то ще е с прекъсвания за разтъпкване или ще го доглеждам на следващия ден. Наскоро обаче гледах Coffee Shop, който е типично сладникаво-романтичен филм, с предсказуем сюжет и не особено дълбок замисъл, но доста ми хареса. Актьорите ми изглеждаха много лъчезарни и харизматични и това мисля, че беше основното, за да ми допадне толкова. Препоръчвам ви, ако си търсите нещо подобно и разтоварващо.

Това беше от мен за днес,
до следващият път!
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...